Мрежата се е разпростряла като паяжината на стар побъркан паяк. Нишките и не завършват в клоните на дърветата, а в човешките души. На края на всяка нишка е хваната по една човешка душа. Тя подръпва нишката къде от любопитство, къде от немай къде и не се сеща че може да събуди паяка. А събуди ли се той и протегне отдалече своето жило (знам, знам, че са хелицери...) и потъне ли то във впримчената душа няма повече измъкване. Заразената душа се мята неистово, но не за да се измъкне а за да дърпа по-силно своята нишка. И ето - вълните причинени от заразената душа се разпростират отначало по-близо, а после и по-далече по структурата на Мрежата. Мятанията и привличат и други такива които поглеждат нейната нишка и съдят по движенията и за това каква душа виси и се гърчи на другият и край.
Ако все пак душата скъса нишката, остатъкът и виси от нея години наред. И е достатъчно само да се допре пак до Мрежата и да залепне пак.
А старият побъркан паяк седи в центъра не на мрежата - на душите ни и тъче денонощно нови и нови нишки. За нас.
