От днешна дата се води началото на демократизацията на България. И спомените нахлуват в главата ми.
Бях студент тогава. След едно събиране (цяла вечер) на другия ден разбрахме, че сме с нов държавен и партиен глава. И той не ни хареса, също като предишният. Но вече процеса беше тръгнал и историята се изправи срещу комунистите. Тези времена ще ги запомня със събиранията на хора пред градската градина в Пловдив, обсъждането на всякакви неща от живота открито и емоционално. Останал ми е спомена как един възрастен човек напсува открито агент от службите пред всички, като разкри кой е. Възрастният служител се запени безмълвно, но вече нищо не можеше да направи със своята власт. За мен това беше преломният момент в историята и психологията на хората тогава.
Повечето ми спомени, обаче са свързани със студентската стачка малко по-късно. Квартирата ми беше много близо до Пловдивският университет. Затова негласно стана мястото, където се отбиваха повечето стачкуващи за малка почивка и хапване, защото готвя много добре. Голямата синя тенджера все беше пълна с нещо топло и двете ми чинии и купичката бяха в честа употреба.Със започването на стачката потърсихме дейци от СДС в Пловдив за поддръжка, а и за помощ. Не знаехме като започнем стачката как да продължим нататък. Какви искания точно да отправим и как да ги отстояваме. Отидохме до дома на Петър Стоянов. Той обаче се уплаши и не поиска да дойде при нас и да ни помогне. Оттогава не съм го харесвал като личност и като политик.
За самата стачка имам само красиви спомени. Как привечер на масата, оставена пред университета гореше свещ и хората минаваха да подпишат петицията, а и ни оставяха по някоя торбичка с храна, която аз сготвях, ако имаше нужда. Иначе си стояхме по цял ден в празният университет. Окупация. Но хората бяха с нас.
А днес студентите пак започват протести, но не за идеи, а за оцеляването си. Което май е по-страшно. Не знам.
